Често се смята, че времената, когато стискането на ръце между бизнес партньори гарантираше сделката, са останали в миналото. Причината за това е ясна – отслабените общностни връзки, глобализацията и постоянната мобилност. Ако някога бизнесът се е случвал в рамките на едно населено място или държава, където контролът е бил строг, а последствията за некоректните страни – неизбежни, днес средата е глобална, динамична и пълна с неизвестни.
Писмените договори, включително с нотариална заверка, са се превърнали в норма дори за брачни съюзи. Включват се предпазни клаузи, за да се гарантира, че при евентуален провал интересите на страните няма да бъдат необратимо засегнати. Това е напълно логично в свят, където висок процент от браковете и бизнес отношенията завършват с неизпълнение на поетите задължения.
Договорите обаче не бива да се разглеждат като форма на недоверие. Те са писмено потвърждение на дадено обещание и публичен акт на етично отношение.
Репликата „Ти искаш договор, значи не ми вярваш“ е несъстоятелна в общество, което и без това страда от дефицит на доверие към институциите и бизнеса. Истинският смисъл на документа е друг: „Вярвам ти и искам да го утвърдя с подписа ти. Ако не ти вярвах, изобщо нямаше да влизам в съвместни отношения с теб.“
Етичните партньорства не са изчезнали. Днес ролята на договорите не е да пораждат конфликти, а да служат като здрав фундамент за тях в една несигурна среда.
