Думите са израз на нашите мисли, които представяме пред другите. Използваме ги, за да общуваме и да бъдем разбрани. Но какво става, когато думите, които изговаряме, пораждат в ума на отсрещната страна съвсем различен смисъл?
Всеки човек през живота си приема информация от различни източници – чрез реч, четене или по други визуални и звукови канали. Чрез тези думи той започва да кодира и описва реалността около себе си. От първото „мама“ и „тата“ до най-сложните понятия като „паралелепипед“, „конвергенция“ или „психосоматичен“ – всяка дума влиза в ума ни със своя специфичен контекст. Ето защо, който определя значението на думите, той определя и начина на мислене.
Да вземем за пример цветовете червено и зелено. Ако от ранна възраст един човек бъде учен, че зеленият цвят се нарича „червен“, а червеният – „зелен“, това изцяло подменя неговата реалност. На по-късен етап, след сблъсък с останалия свят, този човек ще бъде принуден да промени речника си, за да може изобщо да комуникира правилно мислите си.
Някои биха казали, че това е просто абстрактен философски спор. Всъщност това е фундаментален проблем, който определя нашата ежедневна действителност и начин на живот.
Нека разгледаме няколко конкретни примера.
„Човек“ – по дефиниция това е индивид от човешкия вид, независимо от неговия стадий на развитие, възраст, социален или здравен статус. Фактът, че едно същество притежава човешки външен вид и уникално човешко ДНК, е напълно достатъчен. Ако обаче предефинираме тази дума, ние получаваме властта да изключим цели групи от графата „хора“. Може да се твърди, че човек става такъв едва след първата си глътка въздух или когато стане напълно независим извън утробата (което биологично не се случва още с години след раждането). По същия начин тоталитарните режими в историята са твърдели, че определена класа или раса не притежава същата човешка стойност. Дехуманизирането чрез подмяна на езика винаги е първата стъпка към отнемането на правото на живот, свобода и собственост.
„Родител“ – по подразбиране това са хората, дали живот на едно дете – неговите майка и баща. Самият корен на думата („родя“) е дълбоко обвързан с биологичния произход. Разбира се, съществуват благородни социални функции като „приемен родител“ или осиновител – при тях лицата поемат грижата и изпълняват ролята на биологичните родители, без да изтриват техния факт. В законите и другите нормативни актове обаче трябва да се прави ясно разграничение и те да описват реалността правилно, а не чрез разговорни форми, които са непостоянни. „Приемните родители“ са всъщност „лица, предоставящи приемна грижа“ и те не трябва да заемат ролята на „мама“ и „тати“, макар функцията им да е подобна. Проблемът с използването на подобни изрази е, че чрез тях езикът се променя идеологически. Ярък пример за това е въвеждането на термините „Родител 1“ и „Родител 2“ за хомосексуални двойки (а защо тогава да няма „Родител 3“, „Родител 4“ и т.н.?). Тук целта е да се заличи самата биологична реалност на зачеването. Когато родителството се откъсне от своя естествен корен, дефиницията става произволна. Това променя изцяло виждането на обществото за структурата на семейството и за начина, по който се създава и отглежда нов живот.
„Гей“ – днес тази дума се възприема като стандартно, неутрално обозначение за хомосексуално лице. В българския език тя е чуждица, но в английския език нейното историческо значение е „весел“, „оживен“ или „ярък“. Преди ЛГБТ движението да наложи този термин, в обществото, медицината и психологията са се използвали клинични или традиционни понятия (някои от които с подчертано негативен емоционален знак). Подмяната на терминологията тук е класически пример за лингвистичен инженеринг. Чрез замяната на клиничния термин с дума, носеща изцяло позитивна и жизнерадостна конотация, съзнателно се променя естетическото и моралното възприятие на обществото към този начин на живот. Когато промениш етикета, ти променяш и отношението към съдържанието, превръщайки девиацията в нова норма.
Връзката между езика и битието е уловена още в древността. Евангелието от Йоан започва с думите: „В началото бе Словото; и Словото беше у Бога; и Словото бе Бог… Всичко това чрез Него стана“ (Йоан 1:1-3). Този текст използва концепцията за Словото (гръцкият Логос), която е била добре позната в Древна Гърция чрез философията на Хераклит, стоиците и Платон. Според това разбиране разумното слово стои в основата на цялата Вселена. Словото е това, което отличава хората от животните и свидетелства за техния висш, съзнателен произход.
Думите имат значение. Важно е какво говорим в ежедневието си, какво вписваме в законите си и как изграждаме обществените отношения. Когато започнем да заменяме обективната реалност с евфемизми – тоест, когато маскираме неудобните или сурови факти с по-меки, благозвучни и политически коректни изрази – ние губим езика като инструмент на истината.
Изкривената истина вече не е истина; дори 99% истина се превръща в лъжа. Затова не трябва да подминаваме безкритично опитите на определени групи да налагат нов речник, който омаловажава фундаменталните стълбове на обществото – брака, семейството и връзката между родители и деца. От нас зависи да не допускаме езикът ни да бъде използван за нормализиране на ненормалното. И това не е проява на омраза, а дълг към опазването на обективната истина, независимо от цената.
